Днес отбелязвме 150 години от обесването на Васил Левски и почитаме паметта му.
Смъртта на Апостола не е обикновенна смърт. Тя е ново начало за българския народ. Тя е онази искрица, която събужда българския народ и възпламенява Априлското възстание.
Този свят човек успява да направи нещо немислимо – вдъхва вяра у българския народ в собствените му сили. Успява да убеди българина, че Свободата трябва да е лично дело, без очакване и търсене на помощ отвън.
Левски вижда България като държава, в която ще се зачитат правдата и свободата на всеки го. Вижда бъдеща България изграждаща сама себе си, без външна намеса, силна и равноправна на другите държави.
Днес, 150 години по-късно, заветът на Апостола като че все още не е изпълнен. Все още се борим с предателства, интриги, липса на вяра в силата на народа ни. Все още чакаме някой отвън да ни се притече на помощ и да изпълняваме неговата повеля.
Честваме Левски, прекланяме се пред подвига му, изричаме много слова за него – но приемаме ли го в сърцата си? Вярваме ли му? Вярваме ли в себе си?
Дела трябват, а не думи – пише в едно от писмата си до Любен Каравелов.
„Народе????“ – пише в Тефтерчето си.
Къде си народе?
Днес, когато почитаме Левски се моля българският народ да повярва отново в себе си. Народ това не е нещо извън нас. Народът е всеки един от нас. Моля се да бъдем отговорни към Отечеството ни и чрез делата си да дадем своя личин принос. Задружно – както учи Апостола. Тогава ще имаме истински силна, свободна и равнопоставена България!
Поклон, Апостоле!
